Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2007 15:45 - Мъжът, който режеше уши
Автор: pongo Категория: Изкуство   
Прочетен: 2034 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 31.12.2007 12:35


(Литературен анализ)

В началото на тази седмица на вниманието на читателите на Blog.bg бе представена една нова литературна творба, която буквално взриви съвременната критична мисъл и даде повод за ожесточени словесни дискусии в белетристичните кръгове поне за следващите няколко дни.

Става дума, разбира се, за „Човекът, който обичаше да рисува слънчогледи” от Candysays. Произведението представлява апология на холандския художник Винсент Ван Гог и на брат му Тео, като по думите на авторката, е вдъхновено от романа на Ървинг Стоун „Жажда за живот”. Самата Candysays определя творбата си като поема, но в действителност тя е ода, по единодушното мнение както на критиците, така и на симпатизантите на авторката.

Съвременната литературна критика не борави с точни дефиниции при разграничаването на поема от стихотворение, но се смята, че поемата по принцип е значително по обем произведение в мерена реч, което има сюжетни елементи – иначе казано - поемата представлява разказ в стихове. В „Човекът…” обаче повествователни мотиви липсват, макар че някои специалисти намират такива в стиховете: „Той скитал дълги години по широкия свят” и „Опитал се да служи в свойта младост и на Бога, / но проповедник така и не станал.. / "Светец" обаче го зовяли бедните миньори от Боринажа…” Тези стихове наистина дават някаква житейска информация за лирическия герой, но трудно биха могли да бъдат наречени повествование, защото одата няма ясно изразена завръзка, кулминация и развръзка. Посочените стихове са още един подход при възхваляването на лирическия герой, подход, при който източникът на екзалтация се измества от субективните твърдения на поетесата към действителността. Така се създава допълнително впечатление за достоверност у читателя, като авторката сякаш не излага своите хвалебствия, а общо известни факти.

Стилът на одата не е особено оригинален и може да бъде определен като нео-вазовизъм. Стиховете поразително напомнят „Епопея на забравените” както по конструкция, така и по съдържание, но като цяло структурата е по-проста, защото не съдържа Вазовите непрекъснати лирически отклонения в градацията на творбите. Докато при Иван Вазов фактологията обикновено се редува с генерални обобщения и личната оценка на твореца, при Candysays се забелязва единствено изреждането на главно негативните душевни и физически състояния, в които лирическият герой е изпаднал, както и на географските наименования на градовете, в които той е живял.

Стихотворната форма трудно би могла да се определи – техниката е силно размита в странно обяснимата емоционалност на авторката. В първите три петостишия Candysays се е опитала да използва цезура, най-сполучливо в стиховете: “…но не се боял- ни в зной, ни във дъжд ,/ да търси своя път, / да носи своя кръст.”, като привидно не-лошият изказ успява за момент да отвлече вниманието от липсата на съдържание в стиха и използваните клишета. Следващите стихове са обособени в тристишия, четиристишия, шестостишия и седмостишия, без видима причина, допринасяйки за тромавостта на изказа и монотонното еднообразно римуване, което не е сред достойнствата на творбата. Едновременно с това, почти в своята цялост, одата е лишена от ритмичност. Тази липса е най-очевидна в стиховете:

Опитал се да служи в свойта младост и на Бога,
но проповедник така и не станал…
"Светец" обаче го зовяли бедните миньори от Боринажа,
за които като брат се грижел той,
и от своя залък ги хранел...
Без да дели хората на "чужд" или "свой".

Апоетичността на цитираните стихове за съжаление не е най-големият им недостатък. Ето какво е написал Иван Вазов в одата „Левски”:

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда

и после:

От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха…

Възможно е почти дословното възпроизвеждане на Вазов, да е случайно, но умишлено или не, то не допринася за самобитността на творбата. Интересно е също така, че там където авторката влага повече лични усилия в композицията, тя сякаш нарочно попада на възможно най-неуместния набор от думи. Така текстът допълнително се усложнява и губи смисъл.

Обречен сякаш на глад и страдание,
той никога не спирал да търси и да се вълнува,
и намирал в изкуството си едничко упование -
в изкуството си да рисува.
(Искрено, без никога да се преструва.)

Идеята е, че независимо от незавидните физически условия, в който се е намирал, лирическият герой не е изоставил творческите си търсения и е създал шедьоври. Извън контекста обаче стиховете са неясни и противоречиви. Лирическият герой е „Обречен сякаш на глад и страдание”. Използваният словоред набляга на условността на гладуването и страданието, а не на обречеността. Авторката можеше да каже: „Сякаш обречен на глад и страдание…” без това да променя стихосложението или ритмичността, но пък внасяйки яснота в значението. Тя обаче не е сторила това.

Следващият стих също е проблематичен. Думата „вълнува” в края е използвана изключително неуместно, вероятно, защото без нея стихът би изглеждал незавършен. За какво вълнение изобщо може да се говори в случая? Въпреки страданията си лирическият герой би могъл да „бленува”, да се „раздава”, да се „съмнява” и т.н., но той просто се „вълнува”. Вълнението е емоционално състояние, за което има външна или вътрешна причина, но то не е самоцелно – т.е. човек не се вълнува защото така е решил, а като следствие на някакъв дразнител – например лирическият герой би могъл да бъде развълнуван от съдбата на миньорите от Боринажа или от положението на парижките проститутки, но Candysays не дава подобни индикации.

Безотговорното използване на думи продължава и до края на петостишието. Лирическият герой намира упование в самото рисуване, а не в „изкуството – изкуството да рисува”, както сочи авторката. Дали една картина е изкуство или кич се определя от общовъзприети естетически критерии, а не субективно от художника. В допълнение тавтологията: изкуство – изкуството да рисува е абсолютно излишна. Единствената й цел би била, евентуално да поясни, че Ван Гог е художник, което е всеизвестно, за разлика например от миньорите от Боринажа, за които са чували главно челите Ървинг Стоун.

Връх на безсмислието е финалът на петостишието, гласящ, че лирическият герой рисува „искрено, без да се преструва”. Впрочем същото е повторено и по-нататък, с думите, че е "рисувал без грам суета...". Единствената асоциация, която може да са се направи със словосъчетанието „искрено рисуване” е изобразяване на действителността в най-непосредствения й вид, което едва ли може да се каже за творбите на Ван Гог. Повече от очевидно е обаче, че авторката не е имала това предвид. По-скоро тя преекспонира искреността – едно положително човешко качество – върху картините на художника без някаква определена, цел, а просто за да го възхвали по още един различен начин.

В допълнение фразата „искрено, без да се преструва” също представлява тавтология. „Неискрено, без да се преструва” звучи нелепо, но пък в одата могат да се посочат множество примери за вътрешни противоречия, допуснати поради недообмисляне или неумение. Лирическият герой се „лута” и „скита” - глаголи, намекващи за безцелно движение, но едновременно с това той „търси” и „дири” – т.е. намек за някаква целенасоченост. Имплицитно противоречие съдържат и стиховете „навсякъде бил без дом, в бедни квартири” и най-вече:

…сам сложил край на земния си път.
В последен пристъп на решителност-
да се живее страстно, смело и докрай…

Тромавостта на изказа в цялото стихотворение се предпоставя не само от липсата на ритмичност, но и от ограничения набор от думи, които са използвани. Например лирическият герой „търси и дири” три пъти в текста, два пъти „намира”, думата „свят” е използвана произволно, а и в два случая е римувана с „нерад”, което би трябвало да е някаква словоформа на безотраден. В резултат съдържанието на отделните стихове е сходно в повечето случаи, като се набляга най-вече на нещастната съдба на лирическия герой и съответно се демонстрира творческото безсилие на поетесата.

Няколкото строфи, в които Candysays се е опитала да опише отношението на лирическия герой с действителността са откровено комични и двусмислени. Например:

Сред работници и селяни се чувствал най-добре,
на бедни и на проститутки, не се боял приятел да бъде

Няма нищо чудно в това, човек от мъжки пол да се чувства добре в компанията на проститутки, но разбира се, авторката визира в случая нисшите социални слоеве като цяло, в които лирическия герой се е движел. По-трудна за осмисляне е шеста строфа, в която за първи път се появява образът на „Тео – неговия брат”:

И в Лондон, Етън и Хага-
навсякъде бил без дом, в бедни квартири,
но той и друго не дирел...
Непознал ласка, топлина и уют в живота си нерад,
нему стигала любовта на Тео- неговия брат.
Друга нямал на този свят.

Очевидно е, че в първите три стиха нещо липсва. Където и да се е намирал – лирическият герой е живял в нищета, но „Той друго не дирел…”. Какво е това „друго”, което е „дирел”? Звучи нелогично да е „дирел” бедни квартири, поради което семантичната връзка насочва към втората част на сикстината, т.е. че е дирил „любовта на Тео – неговия брат”. Авторката пояснява също, че лирическият герой „друга” (любов) „ нямал на този свят”, а в края на одата посочва, че брат му „Тео погребан е до него”. Така, може би несъзнателно, Candysays прави доста извратена сексуална алюзия за отношенията между Винсънт и Тео, като произведението достига до дъното на абсурда.

Финалът на одата е трагичен опит за подражание на Вазовите равносметки, но без никакъв емоционален заряд. „Това е той - / мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...” би могло да бъде заменено със същия успех, с „Това е той - мъжът, който режеше уши…” – т.е. празна фраза, която не носи абсолютно никаква информация, както впрочем и цялата творба. Въпреки всичко, одата за Ван Гог има своите положителни качества. Основното е, че не е поема, защото в този случай би била абсолютно непоносима. Второто качество е свързвано с първото – че има край, а третото и най-важното е, че творбата ще служи за предупреждение на читателите за в бъдеще да подхождат избирателно и предпазливо към творбите на Candysays.



Тагове:   уши,   мъжът,


Гласувай:
0
0



1. norman - o, много ти благодарим за труда
22.11.2007 15:57
аз там не ходим, но сега вече ще се чувствам и предупреден :-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pongo
Категория: Забавление
Прочетен: 178629
Постинги: 41
Коментари: 241
Гласове: 752
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930