VI.
Окръжният град „О” е хубав град. Населението му обаче е кофти. Е, има и пичаги, но в голямата си част хората са неприветливи скъперници. „О” не е Габрово, нито Глазгоу, но е дал на света гражданина Жейн, в сравнение с когото средностатистическият габровец или шотландски боец харчат като руския цар. Гражданинът изпитва патологична необходимост да спестява, която мисля, че рецидивира с течение на годините. Положението не стана по-розово и от обстоятелството, че Жейн (както сам твърди) е бил облагодетелстван от реституцията и напоследък се самоопределя като милионер, предприемач и пенсионер. 

Има различни видове стиснати хора. Разбира се изключвам тези, които просто нямат средства – при тях става дума за бедност, а не за стиснатост. Стиснатостта има различно проявление и интензитет. Някои скръндзи даже не изглеждат такива отначало. Това са обикновено готини типове, които имат много други положителни качества и остроумие, та някак спестовността им остава на заден план. Общуваш си с тях, радваш им се, докато не те поканят на гости в дома си и не видиш там празна (по твое мнение) бутилка от олио, обърната да се оттича над кафена чашка.

Друг вид са цициите от типа: „скъп на триците, евтин на брашното”. Това са хора, които винаги си правят само непосредствена сметка за един или друг разход и евтиното им излиза скъпо. Например, за да спестят 20 лева за гориво, отиват на екскурзия с по-ненадеждната си дизелова бегачка и закономерно се вътрят с 200 лева за пътна помощ. Изредените скъперници обаче винаги спестяват свои средства. Съвсем друг тип са авантаджиите. Гражданинът Жейн е авантаджия. И докато в началото на следването ни – по време на виденовата зима възползването от случая (авантата) би могло да бъде оправдано с конюнктурата донякъде, то към днешна дата, когато Жейн е милионер – то е осъдително.

Гражданинът Жейн комбинира авантаджийството си с тотална липса на възпитание и наглост. Може би подсъзнателно той е убеден, че околните му дължат и затова се отнася безпардонно и грубо към тях. Това пренебрежение обаче се отнася само до тези, които той счита по една или друга причина за безполезни и под нивото му. Ако има келепир, гражданинът е отзивчив и сервилен. Един от първите случаи, в които гражданинът даде индикации за използваческата си същност беше още в първи курс. Действието се развива на опашка в университетската лавка, осеяна с „безброй (не)жадувани неща”: 
- О, Понго, значи и ти си тука, тъй, тъй. – приветства ме гражданинът и застана зад мен, пререждайки четири-пет колеги, останали с грешното впечатление, че съм му запазил ред.
- О, мой човек! Как е? – отговорих сърдечно, защото още бях в неведение какво щеше да се случи точно след една минута.
Дойде редът ми, купих си нещо и ми върнаха някакви стотинки. След мен пристъпи Жейн и си поиска обикновена вафла.
- Петнайсет стотинки – обяви цената лавкаджийката.
- Абе, Понго имаш ли да ми дадеш десет стотинки, за да не развалям петдесет? – (пак стотинки, а не лева).
Още държах рестото в ръката си и гледах като човек, който току що е установил, че ключът му за вкъщи не става на входната врата и след като е звъннал му е било отворено от усмихнат непознат с нотариален акт за покупко-продажба в ръка.
- Имам… - отговорих и му подадох монетата. Съзнанието ми все-още не можех да възприеме действителността. Бях млад идеалист и тази толкова нагла проява ме свари неподготвен.
- Мерси. – Нямаше уговорки: „после ще ти ги върна”, „другия път ще черпя аз” и т.н. – в неговите очи тези десет стотинки бяха незначителна сума, която се дава в услуга на приятел. 
Да, десет стотинки е незначителна сума, но пък съотношението между собствения и заемния капитал в случая беше сериозно, особено с извинението, че основанието за кредита е нежеланието да развали монетата от петдесет стотинки – също незначителна по своя размер.
Аргументът „Дай, за да не развалям” не е новост, но за съжаление и след този случай съм „услужвал” на гражданина, но вече не чак в такива фрапиращи съотношения. Година или две по-късно инфлацията беше добавила доста нули в ценовите стойности на стоките и услугите и Жейн вече заемаше с цел да не разваля банкноти, а не монети. По това време той беше достигнал до границите ми на търпение и моментът, в който щях да отрежа субсидиите наближаваше. За съжаление чашата преля в една кръчма, където освен мен и гражданина присъстваха и неколцина не толкова близки колеги, които станаха свидетели на грозен скандал. Докато плащахме, Жейн ме попита в характерния си стил:
- Чувай, Понго, имаш ли две хиляди лева, за да не развалям десет?
- Имам разбира се, но няма да ти дам. – насреща гражданинът се хилеше, без да осъзнава, че не се бъзикам.
- Айде, дай две хиляди лева за мене, щото сега нямам – повтори той, продължавайки да се хили като пача.
- Жейн, няма да ти дам повече никакви пари, защото ми писна да живееш за моя сметка, „понеже нямаш дребни”.
- Аре бе , от тебе най-малко го очаквах да ти се свидят някакви си две хиляди лева, ще разваля десетачката, голяма работа… - Е тогава побеснях.
- На мен ли ми се свидят бе? Аз да не съм ти добрият дух на миналата коледа? Прекарваш у нас повече време отколкото в собствената си квартира, ядеш ми от хладилника, „услужвам ти” с по девет хиляди лева, за да не разваляш десет, неблагодарник нещастен!
- Я сега не се излагай пред хората! –отговори Жейн. Побеснях отново, но нищо не казах. Глупендерът изтълкува мълчанието ми като победа в спора и продължи да се гаври колко дребнав съм бил за някакви си левчета. От този момент престанах да общувам с него и започнах да следя кариерата му косвено. 

Въпреки че прекъснахме дипломатическите отношения, знам няколко много показателни примера, че гражданинът с времето не се е подобрил, даже напротив. По настоящем, той твърди, че е много напред с материала, след реституцията на именията по Черноморието. Подозирам, че историята с въпросните имения е силно преувеличена. Приятелят ми Чоки, без да е особено навътре в нещата, е по-запознат от мен. Той ми беше споменал, че иде реч за някакви ниви, които наистина са в близост до крайбрежието, но са извън регулация и не представляват непосредствен инвестиционен интерес. Наистина - имало някакъв имотец, който по-ставал, но твърде вероятно е,  гражданинът там да е съпритежател заедно с още двадесетина собственика… Независимо дали наистина е едър земевладелец или не, човек който афишира наляво и надясно огромното си благосъстояние се излага, когато умолява приятелите си да го закарат до тях, за да не даде пари за такси, при условие, че те доста ще се отклонят от маршрута си или да притеснява далечни познати да преспи у тях, за да спести разноските по хотел. Последните два примера са съвсем пресни.

Днешните хвалби на гражданина, от друга страна, диаметрално контрастират на оплакванията му през цялото следване колко непоносима е действителността, колко е беден, изтормозен и нещастен. Риданията му бяха безкрайни, като най-безумния случай беше в началото на втори курс. В края на третия семестър гражданинът ми плачеше на рамото, колко на зле отивали нещата – инфлация и т.н., как той бил толкова далеч от дома си и как ли щял да се издържа, как нямал идея какво ще прави по-нататък. След няколко часа ревове аз вече виждах в негово лице достоен потомък на браилските хъшове, но внезапно гражданинът реши да ме обремени със счетоводство. Оказа се, че през отчетния период той си е закупил няколко фланелки, платил е всички разходи по квартира, храна и пр. като… констатирал бюджетен излишък в размер на петдесет процента. Наистина се впечатлих и веднага отидох да обсъдя наученото зад гърба му с една позната.
- Какво се учудваш? – каза тя – той не пуши, не пие, не излиза, яде в студентския стол... 
- Когато не яде на аванта… - допълних – например, когато бяхме на Ракитово в първи курс, Банджо беше…
- УФ, до болка ми е позната историята с пиленцето, не е нужно да ми разказваш още веднъж…
- Добре де, няма. Но ще ти кажа друга новина. Нали помниш, че бяхме ходили на Жейнов ден у бате Мони, който любезно предостави терен за партито на гражданина?
- Да, и?
- Уговорката беше, Жейн да организира кетъринга и най-вече да набави пиячката. Ние обаче не можехме да оставим отговорна задача като утоляването на жаждата върху тесните му раменца, затова се презастраховахме. Естествено алкохолът се оказа в излишък и не се оползотвори. Общоприето е в тези хипотези, неизяденото и неизпитото да остане в полза на домакина.
- Няма нищо по нормално, съгласна съм.
- Да, но Жейн си поискал целия алкохол и сега е в стаята му.
- Не думай!
- Знам, знам…
- Понго, забранявам ти да дружиш с такива хора!
- Ами да, ма нали съм мека Мария…
Случката, която разказах на познатата ми беше напълно автентична. Идеята да се презапасим беше моя, защото вече имах горчив опит. През лятото след първи курс бях посетил град „О”, където се свързах с гражданина и той ме покани на гости у дома си.
- Чудесно, гражданино, значи към девет часа ще се видим, аз какво да донеса?
- Ааа, нищо, нищо, как ще носиш? – реших, че не съм чул добре…
- Нещо за пиене? Нещо за ядене?
- Не бре, споко, аз съм домакин сега, колко пъти съм ти бил в тежест – тук вече не мога да повярвам на ушите си – до нас има една фурна, ще поръчам да изпекат кебапчета, ще изпържа картофки, ти не се безпокой за нищо…
В уречения час цъфнах на вратата на гражданина с вестник „Дума” в ръка, за да го дразня.
- Ето ме и мен, давай кебапчета – викнах.
- Ииии!
- Какво бе, слоне кашмирски? – имах лошо предчувствие.
- Аз забравих да ги взема! Поръчах ги, но забравих да ги взема.
- А картофите?
- Забравих да ги купя.
Накрая ядохме салам и салата кенар от близкия денонощен магазин, които аз платих. Можехме да ядем и навън, но бях толкова ядосан на гражданина, че нямах настроение. Възможно е и да съм преценил, че ако отидем на кръчма, със сигурност сметката няма да излезе, затова да съм предпочел по-простия саламен вариант.

Когато излизам на кръчма, най много ненавиждам големите компании. Не обичам и малки компании, в които има скръндзи (в големите е сигурно, че такива ще се намерят). Подобни мероприятия почти винаги завършват по един и същ начин. Яде се, пие се, накрая сметката почва да се изследва с нездрава научна педантичност. Вадят се очила, лупи, калкулатор, химикалка и започва едно смятане… В резултат никога не достигат кинти и трябва да се додава. Додават естествено тези, които са по-ларж и които обикновено не се интересуват от сметката чак толкова. Останалите седят и се чудят как е възможно това да се случи, нали те били дали точно. Същите тези хора, дори когато дават точно, имат свойството да не забелязват надписи „плюс седем процента сервиз” или да не си дават сметка, че е прието да се оставя бакшиш.
Гражданинът Жейн е бич за всяка компания, сгрешила да отиде с него на кръчма. Освен посочените вече и присъщи за всички скръндзи пропуски – гражданинът прави грешка в броенето. Например изпил е пет бири, но си спомня за три. Хубавото на този подход е, че пиеш по-малко, което е здравословно. Лошото е, че и се напиваш от по-малко, защото фактически си изпил пет питиета, макар документално да са три. Така или иначе до тук няма нищо кой знае колко уникално, но гражданинът винаги може да изненада присъстващите с някоя новост.
Веднъж приятелят ми Чоки, с някакви познати отишъл на кръчма в Бургас. По някое време дошъл и гражданинът с някаква мома. Жейн в типично негов стил плямпал като олигофрен, натяквайки постоянно как девойката трябвало да го черпи. Случило се така, че сервитьорката им не била особено веща в занаята – забравяла поръчки, не била в зрителното поле на нашите хора, с две думи не заслужавала бакшиш. Дошла сметката и компанията, изнервена от лошото обслужване, се постарала да даде точно пари. Гражданинът не дал нищо, нали го черпели. Момичето се върнало и донесло ресто – някакви двадесет – тридесет стотинки. Компанията станала да си тръгва, но Жейн се намесил:
- Кой има да си взема ресто?
- Е, двайсет стотинки - остави й ги на масата – отговорил Чоки.
- Не, тя не заслужава! Щом никой не ги иска, ще ги взема аз! – заявил Жейн и прибрал рестото в портфейла си, който на практика за първи път напуснал джоба му през вечерта.
Тази епохална история е върха на гражданиновата наглост. При това тя не датира от гладните години, напротив – човекът прибрал рестото, за което не е платил въобще, не е студентът, а милионерът Жейн…

... някак си ми напомня на беден миньор от Боринажа...

изводът е....

Но има две несъответствия - наш Йован е невъзможно да бъде забелязан с мома, освен ако не се е лепнал за нея, а тя панически бяга. А и ние нямахме трети семестър :))))

Явно е, че гореописаният антропоид е доста добре разпространена категория :)))

и аз познавам подобен индивид, който обаче изкара само един семестър. после си купи диплома и сега навсякъде се хвали с образованието си, което всъщност няма. не пропуска просто да изтъкне това през непознати, а ние дето го познаваме едва сдържаме смеха си. "компетентен" е във всички области и както се самоопределя - интелигентен, красив, находчив... На трийсет години още живее под крилото на майка си, която му урежда някаква работа чат-пат. И най-смешното в цялото това нещо е, че направо обожава да дава съвети, като дава за пример себе си, като успял в живота човек :)
а когато става дума за черпене, нема равен - директно си казва, без дори да опитва номера "да не развалям". един път в месеца черпи просто ей така без повод, но след това обаче си взема всичко с лихвите, като постоянно натяква и припомня своята почерпка.